вторник, 31 януари 2017 г.

януари

януари
се опитва да разделя хората.
затрупва в снегове
душите им;
обвива с ледове
сърцата им
и прави от очите им снежинки,
а от ръцете - ледени висулки,
от чийто допир става още по-студено.

прогнозата днес:
стопля се.
навън е вече четири градуса,
но вътре в нас все още е под нулата.
(още за-мръзваме
още за-винаги)

януари не знае обаче,
че под дълбокия сняг във душите ни
е затрупал
семената любов,
които крием от толкова дълго,
боящи се техният пламък
да не ни изгори.
а когато ледът се топи
и оставя след себе си тънки вадички
на носталгия по подсигурената болка;
с тях потичат и нашите сълзи
на облекчение
и глуха тъга
по несигурното.

а аз стоя тук,
сред разтопения лед
и усещам как семето в мене покълва
и отново ми дава надежда,
че все пак мога
да превъзмогна зимата.
защото тази януарска любов -
събирателно на всички
предишни влюбвания,
е достатъчна да преживея
дори най-големия студ.

понеделник, 30 януари 2017 г.

movie monday: midnight in paris


Може би нямаше да открия новия си любим филм, ако не беше постът на Лияна с вдъхновяващи филми и книги, на който попаднах преди няколко седмици. Тъй като списъкът включваше няколко заглавия, които имат много специално място в сърцето ми, реших да дам шанс и на едно от онези, до които все още не се бях докосвала - а именно "Полунощ в Париж".

Филмът разкрива историята на Гил - успешен холивудски сценарист, стремящ се да стане писател, въпреки че среща трудности при написването на първия си роман. Той и годеницата му Инез отиват в Париж заедно с нейните родители, които са на бизнес пътуване. Гил се влюбва в града и иска да се премести там заедно с Инез, щом се оженят. Тя обаче не споделя желанието му, нито пък идеята, че двайсетте години на миналия век са били "златната ера" и че тогава градът е бил най-красив и пленителен. Но, разхождайки се по парижките улици малко преди полунощ, Гил намира път към най-съкровената си мечта - копнежа по миналото, като се пренася в 20-те. Там той се среща с Фицджералд, Хемингуей, Пикасо, Дали, Елиът, както и с една прекрасна млада жена... с чиято помощ малко по малко Гил започва да преоткрива себе си и да вижда по-ясно какво иска и какво е истински важно за него.

Още първите няколко кадъра от филма обещават едно незабравимо преживяване в най-романтичния град на света - аз лично се развълнувах още като видях Айфеловата кула, красивите сгради, светлите улици, хората... и всичко това на фона на приятната музика само в първите 2-3 минути от филма. Сюжетът ми хареса изключително много - не се съсредоточава само върху връзката на Гил и годеницата му, както обещава в началото. Вместо това се набляга върху себеопознаването на главния герой, върху пътя му към мечтите, които толкова дълго е отлагал, за да бленува по непреживяното. Иронията във филма е, че Гил стига до това заключение чак след като прекарва известно време именно в това мечтано минало. Тези сцени от филма бяха може би най-вълнуващи за мен - не съм се интересувала много от 20-те години на миналия век, но историята определено прикова вниманието ми към тях и ме зарази с усещането от изключителната им атмосфера. За това допринесоха и срещите на Гил с бележити писатели, поети, художници и режисьори от тогавашното време. За мен особено интересни като персонажи бяха Скот и Зелда Фицджералд, както и Ърнест Хемингуей, а сцената със Салвадор Дали дори успя да ме разсмее. Беше истински вълнуващо да се погледне върху историите на тези личности и тяхното време от гледната точка на нашето настояще - именно това е едно от нещата, които най-много ми харесаха и с които наистина ще запомня филма.

I believe that love that is true and real creates a respite from death. All cowardice comes from not loving, or not loving well, which is the same thing.
Ernest Hemingway

Искаше ми се повече да се наблегне и на техните истории - смятам, че това би направило филма още по-интересен, но предвид неговата продължителност в действителност беше по-добре да се отдели най-много внимание на младата жена, с която Гил се среща. Адриана е красива, чаровна и интригуваща - не е изненадващо, че героят се увлича по нея. В сравнение с Инез в настоящето, която все повече се отдалечава от Гил, Адриана изглежда много по-привлекателна и близка до него - а и все пак тя е неизменна част от "златната ера" в неговите очи. Но с времето Гил осъзнава, че тази златна ера не е една и съща за хората от различните епохи. Всеки започва да копнее по миналото, когато губи надежда в собственото си настояще. Всеки донякъде счита времето си за скучно, защото е твърде познато. Поради тази причина много хора, подобно на Гил, смятат, че са родени в грешното време - но щяха ли да са на същото мнение, ако в действителност бяха родени във времето, по което бленуват? В "Полунощ в Париж" Уди Алън поставя акцент върху копнежа по едно непреживяно минало като начин да избягаш от настоящия си живот, като извинение да не преследваш мечтите си - а с това кара и нас, зрителите, да се замислим дали наистина сме щастливи от живота, който водим. Постепенно Гил също осъзнава това и започва да променя настоящето си така, че и там да се чувства щастлив и да се стреми към едно по-добро за него бъдеще. А това довежда до прекрасния финал на филма, за който не искам да издавам нищо, но въпреки това мога да кажа, че е един невероятен завършек на една още по-невероятна история.


The artist's job is not to succumb to despair, but to find an antidote for the emptiness of existence.
 Gertrude Stein

И не на последно място ще отбележа колко много ме вдъхнови този филм. Макар и изключително много да се впечатлих от сцените, в които Гил се пренасяше в 20-те години и се срещаше с всички онези интригуващи личности, истински се вдъхнових по-скоро от разходките му по парижките улици; от момента, когато си купува грамофонната плоча на Коул Портър или книгата на Адриана, която една парижанка му превежда; от всички сцени, в които на фона на музиката от прекрасния саундтрак имах възможността мислено да се разходя из този приказен град заедно с Гил и да се изгубя в него за час и половина - било то в настоящето, или през 20-те. И все пак това не е достатъчно да изразя колко вдъхновяващ и красив е този филм - той просто трябва да се изгледа. Затова го препоръчвам на всеки, който иска да избяга от собственото си настояще за малко, да се вдъхнови, да се пренесе в града на влюбените и да се влюби в него - а след това да се върне тук, в реалността, и да направи живота си истински красив, значим и запомнящ се, като заживее в собствената си златна ера.

source of the pictures: tumblr & imdb

петък, 27 януари 2017 г.

среднощно #3

Обичам да седя под душа. Не просто да стоя, а да седя. Върху студените плочки на банята, с ръце около коленете, без да усещам нищо друго освен водата. Някои хора се успокояват с хапчета, други пият чай, трети спортуват, а аз просто си седя под душа. И не мисля. Сега - знам, че повечето хора мислят по-добре под душа, но аз отивам там с напълно различна цел. Правя го, защото обичам да усещам заглушаващите удари на капките върху главата ми, надолу по косата и тялото, а след това до мен върху плочките. Те са достатъчно силни, за да притъпят мислите ми, да ги забавят, да ме спрат от това да се удавя напълно в тях. Защото понякога наистина имам нужда да не ги чувам. И да се давя в капки вместо това. Всъщност "давя се" може би не е точната дума, защото в този момент тъкмо водата ме кара да се чувствам най-сигурна. Водата, която ме прегръща, слива се със сълзите ми, отмива ги и ме уверява, че в чувствата ми няма нищо лошо и нередно, че невинаги ще се чувствам по този начин. Че всичко ще бъде наред и че не е нужно надеждата за това да си остава в бъдещето. Водата, която отмива слоевете несигурност, с които съм се покрила; петънцата страх, разпръснати по цялото ми тяло; бактериите на себеомразата, които са изградили микроскопичните си домове по кожата ми. Освобождава ме от цялата задушаваща мръсотия по мен и вътре в мен. Кара ме да се чувствам отново чиста. Отново в безопасност. Отново жива и изпълнена с надежда, че всичко ще се оправи. Водата, която ми казва: "Имаш право да се чувстваш така. Но не можеш вечно да стоиш на пода на банята, затова стани сега. Измий се. Облечи си чисти дрехи. Погледни се в огледалото и си кажи, че се обичаш, дори да е през сълзи. А след това си легни с мисълта, че утрешният ден ще е по-добър, и ще видиш, че ще бъде така."
Винаги когато се изправям, се чувствам странно. Сякаш за миг съм се пренесла в друго измерение и съм разочарована и объркана да разбера, че съм се върнала обратно. Сякаш бавно изплувам от спокоен сън, за да преоткрия реалността. Оставям сигурността, която водата ми предлага, когато изключва мислите ми. Но заедно с нея оставям и несигурността, страха, притеснението, ината, объркването, тревогите... всичко отива в канала, а аз правя, каквото ми каза водата, и си лягам чиста. Мисля си как следващият ден ще е е по-добър, но това не значи, че съм се избавила от нещата, които пратих в канала. Знам, че те ще се върнат при мен, но знам и че тогава ще съм една идея по-силна. По-сигурна и по-уверена. По-чиста.
Понякога наистина имам нужда от дни за седене под душа. Може би точно заради тази чистота и сигурност, която ми дават те. Може би защото ми позволяват да изхвърля цялата мръсотия от себе си и да започна новия ден начисто. Но най-вече ми трябват, за да стигна до балансната точка. За да се уча, да вървя напред и да обичам себе си все повече и повече. Да си позволявам да усещам всичко, което минава през мен. Да решавам проблемите си и да преодолявам всички трудности. Да вземам решенията, които са правилни за мен. Да съм щастлива.
Знам, че утре ще е по-добър ден. Ние ще го направим такъв заедно. Всичко това ще мине и после пак ще сме добре, а след това отново ще имаме ден за седене под душа... и това е нормално. Защото те ни трябват, за да знаем, че в действителност можем да постигнем всичко. Дори понякога да имаме нужда да се оставим на течението.