вторник, 30 май 2017 г.

молекулярно сътворение

атомно цвете, някъде из париж
1. ден

разтварям прашеца
на жълтото щастие
в твоята чаша с вода
която вечно е наполовина празна
там има едно дребно слънце
с размера на тичинка
около което се завърта
нашата обща вселена
щом материите на двата ни хаоса
се събират и правят небе
втечняваме се
когато молекулите ни
се сблъскат една с друга
а ние се питаме
дали и преди са се срещали
в общото тяло на нечии предишни сърца
които във хаоса на тази вселена
може би
са се обичали

2. ден

ето тук
на върха на показалеца ми
една от моите полудели молекули
се целува
със една от твоите
слънцето блести изгарящо
и в хаоса на своите
зигзагообразни движения
частиците ни рисуват сложни съзвездия
по нашето черно небе
а ние ги кръщаваме
на микроскопични мигове
от сътворението на света ни
защото паметта е къса
а вселените
са почти завинаги

3. ден

така с докосвания
ще градим планети
ще държим меркурий в преплетените си ръце
за да сме най-близо до слънцето
ще създадем гигант от газообразната си любов
и ще го кръстим
бога на света
ще прокарваме заедно пръсти
по пръстените на сатурн
които символично си разменяме
ще разливаме топлото мляко
на своята наивна нежност
по периферията на устните си
и ще ги наричаме галактики
ще прегръщаме хаоса
и никой няма да ни казва
че не сме се създали както трябва
защото никой
не обвинява бог

4. ден

но знаеш как
вселената се разширява
накрая може би ще се окаже
че любовта която мислехме за вечна
е твърде тясна за безкрая й
тогава нежността
ще се превърне във желязо
слънцето ще спре да свети
и с отдръпването на топлинната ни спойка
течността ще се втвърди
тогава хаосът полудели молекули
ще се подреди във мрежа мигове
които вечно ще ни викат от небето
изстрадани
недоживени

5. ден

сега само трептим една до друга
с тихата вибрация на това
което никога няма да бъдем повече
вселените ни вече не се смесват
защото взривовете на градивните им частици
не създават повече звезди
само безкрайни пространства от нищо
пресъхналата чаша на онзи
изгубил вяра в брауновото движение
на своята безкрайна промяна
вселена без слънце
и няколко дни без живот
преди отново да бъдем създадени
загинало цвете
чийто прашец
е отишъл на вятъра

6. ден

сега дори очите ти
са черни дупки

събота, 27 май 2017 г.

рождения

в началото бе взривът

с първичните размери на зигота
създал безславно своята вселена
на кръстопътя между две сърца

родил си се
от сблъсъка на две звезди
в последния си бляскав миг оставили
една безкрайно мъничка планета
пулсираща във твоите гърди

от земните недра наред със времето
излязъл си
ти, всемогъщ титан
с душа широка колкото небето
и с облаци течащи между жилите

роден си от яйце което плува
в първичния океан
разделя се
на суша и небе
зародиш
който е принесен в жертва
за да сътвори и двата полюса
на твоя прост
човешки тленен мозък

дали не си отроче на ума
на някой бог далечен и незнаен
или от пяната на морските вълни
дошъл си девствен и пречистен
единствен плод
на мъдростта и красотата?

роден от костите
кръвта
плътта
останали от тялото на великана
пред който твоята вселена се превръща
във мравка търсеща звездите
които тя нарича свои родители

от пръст и кал и глина
изправил си се - жив мъртвец
или си бил създаден от реброто
на собствено подобие божествено

или си най-първичен резултат
от разделение на еукариотна клетка -
микроскопичната проекция на сърцето ти
в която още се побираш цял

вегетативно ли си се развил
от нечий лист и нечие стебло?
или са те създали насекомите
и вятърът
с прашеца светещ в теб
с цвета на твоето случайно раждане?

или си се излюпил от хайвера
във неизвестните океански дълбини
където рибите са те оставили
да се удавиш в своето море
от болката която причиняваш
на целия от теб създаден свят

или пък цялото творение на битието ти
събира се в единствено яйце
най-накрая стигнало до сушата
побира ли се твоето сърце
в жълтъка
някога принесен в жертва
за да даде живота си на теб
а ти кокошката ли си
или яйцето
във счупения цикъл на света
намерил топлината си в гнездото
от което сам се е създал?

но все пак може би си просто
случайно сливане на две души
потърсил си подслон в една утроба
даряваща желание за живот
и си дошъл с неистовия плач
на осъзнаването че си твърде кратък
но ето те
ти, малък бог
въздигнал се от розовия лотус
от пламъка като възкръснал феникс
събрал световните рождения в сърцето си
побрал се във микроскопична клетка
вселенски сблъсък на звезди
опрашване
разчупено яйце което още
разделя ни -
небето от земята
и разбира се
живота от смъртта

както и да се явим на този свят
ще достигнем до една и съща точка -
бездънния тартар на нашите
потънали в рождения души

в началото бе взривът

неделя, 7 май 2017 г.

мелисофобия

страхът от загубата ти
е като безпричинния ми страх от жилене
приема формата на
плашеща пчела
която ме пробожда във сърцето
със погледа на своите пет очи
и с безпощадното си жило
ме съсипва
като момченцето от онзи филм
което в търсене на някакъв си пръстен
остана просто алергична жертва
на цял безмилостен
ядосан
кошер страх

хроничната непоносимост към пчели
(както и хора склонни към ужилване)
остава вечно без диагностика
засяда
като безкрайна буца в гърлото ми -
ужас
от алергичната реакция на твоята
горчива
неизбежна липса в...

ох!
внимавай, моля...
не, почакай всъщност
приключи ли?
дори не ме боли
това ли беше смъртоносната отрова
от плашещото жило на страха?
докосна ме с иглата си
и падна
безжизнен във краката ми
сломен
прокара тънките си като лист крила
през кожата ми
напусна своя кошер във душата ми

история на загубата:
леко
ужилване а после -
мъртъв страх
по-жален от безвредно насекомо
свободно най-накрая от отровата
течаща в медения смисъл на живота

сърцето ми се къпе в мед сега
оказа се
че не е алергично