неделя, 7 май 2017 г.

мелисофобия

страхът от загубата ти
е като безпричинния ми страх от жилене
приема формата на
плашеща пчела
която ме пробожда във сърцето
със погледа на своите пет очи
и с безпощадното си жило
ме съсипва
като момченцето от онзи филм
което в търсене на някакъв си пръстен
остана просто алергична жертва
на цял безмилостен
ядосан
кошер страх

хроничната непоносимост към пчели
(както и хора склонни към ужилване)
остава вечно без диагностика
засяда
като безкрайна буца в гърлото ми -
ужас
от алергичната реакция на твоята
горчива
неизбежна липса в...

ох!
внимавай, моля...
не, почакай всъщност
приключи ли?
дори не ме боли
това ли беше смъртоносната отрова
от плашещото жило на страха?
докосна ме с иглата си
и падна
безжизнен във краката ми
сломен
прокара тънките си като лист крила
през кожата ми
напусна своя кошер във душата ми

история на загубата:
леко
ужилване а после -
мъртъв страх
по-жален от безвредно насекомо
свободно най-накрая от отровата
течаща в медения смисъл на живота

сърцето ми се къпе в мед сега
оказа се
че не е алергично

понеделник, 17 април 2017 г.

вишну

и като онзи индуистки бог
който сънува цялата вселена
и в чиито затворени очи
със теб сме просто
ходещи илюзии
търсещи смъртта
във любовта си
за да вкусят
от реалността

така
единствено във твоя ум
аз съм объркана
несъществуваща вселена
така и ти поддържаш равновесието
в обречения ми на корабокрушение свят
добавяш щипката любов
в смъртта
на илюзорния живот
и ме ровичкаш
докато не стигнеш до душата ми

а аз наричам те
богиня

строя безспирно храмове
в галактиките
разпръснати в протоните на атомите ми
издигам хиляди олтари по звездите
на всяка гънка в моя мозък
и посвещавам всичките си клетки
на твоето свещено име
дълбая го
в метеоритите
като във восък
който после
се разтапя по ръцете ми
и ме изгаря
докато не се разпадна пак
на междузвезден прах
разтворен във вода
докато с него нарисувам твоя образ
и го поставя в рамка -
пръстените на сатурн -
за да го окача завинаги
в сърцето си

но може би все пак съм само сън
във твоя толкова божествен ум
и може би познаваш слънцето ми
единствено когато спиш
и може би вселената ми цяла
няма да стигне
за да освети
така бленувания междузвезден път
по който да достигнеш
до реалността

но може би и затова
ти ме обичаш

сряда, 5 април 2017 г.

вкусови рецептори

1.
любовта в началото
е сладка
първо гали леко връхчето
на пресушения ти от копнеж език
потърква се във него
като шоколад
за който малкото дете във теб мечтае
разтича се по цялото ти тяло
като захарен сироп върху сладкиш
или пък мед върху безвкусна палачинка
дълго нежно и размекващо
толкова
че не усещаш как
развиваш бавно захарна зависимост

2.
после любовта внимателно
се разделя по страните
на езика ти -
там се храни със сълзите
на страха от цикъла
на пристрастяване и загуба
сега се чудиш как така
от сладък шоколад в устата ти
остана тъжният солен привкус
на сълзите
поднесени с лимонов сок
от плодове които новият живот ти дава
очаквайки според клишетата
все пак да си направиш лимонада

но ти не можеш
нямаш захар
нито пък сироп
изпусна цялата солница в себе си

3.
и въпреки това ти позволяваш
на вече пресолената любов
да стигне края на езика ти
надяваш се
че там с последни сили
ще намериш някой скрит рецептор
който да открие сладкото

но не...

горчивината вече се залепя
по небцето ти
изпълва цялата ти устна кухина
със смесица
от вкус на ряпа
грейпфрут
и кафе без мляко
което никак не е по вкуса ти

изглежда шоколадът
се оказа черен

но ти все пак преглъщаш
със измъчена усмивка
усещаш всички вкусове на любовта
във тялото си
болезнената й горчивина
е като вино
с което да успокоиш сълзите си

дори да не направиш лимонада
или да страдаш от киселини
дори соленото море противоречия
да те оставя вечно на повърхността
дори лимоновият сок върху небцето ти
да те изстисква до последна капка

ти пак ще искаш още
още
още
сладко

петък, 31 март 2017 г.

ukiyo

светът безгрижно плава
по повърхността на мозъчната ми кора
разлива се по кръвоносните ми съдове
и наводнява всеки нерв
и всяка клетка
в сухото ми тяло
за да намери своята
америка във мен

изпълва ме
превръща ме във себе си
за да съм плаваща реалност
тих стремеж
към някаква далечна суша
където моите океани нямат място
светът обрича ме
да корабокруширам
да наводня и твоето сърце
със себе си
да се разсипя цяла върху тялото ти
и да достигна дълбините на душата ти
и всеки белег
всяка драскотина
които толкова стараеш се
да скриеш

за да те опростя
или опропастя
за да отплаваме отново
по небето
да превърнем облаците
в нестабилен дом
и да изливаме света си по земята
докато не станем прости и безсмислени
(ах сложен свят
обречен на изгнаничество
не се изсипвай
върху раменете ни)
ела да търсим наши светове
да изоставим скучното мореплавателство
и да откриваме реалността
по други пътища
ела
и потопи ме цяла в себе си
наводни ме в свят
изпълнен със любов
а не със страх
просмукай в мен
привършващия костен мозък
на живота

от всичко мога да ти обещая че
ще имаме попътен вятър

петък, 10 февруари 2017 г.

the procrastination tag

It's been 84 years откакто Криси ме тагна, за да направя The Procrastination Tag. Човек би помислил, че след толкова дълго отлагане на този пост поне съм измислила достатъчно причини да отлагам четенето на книги, както и задълженията си и нещата, които искам да свърша. И това е вярно... ъм, донякъде. Макар че мога просто да напиша "всичко" и това ще е равностойно на нещата, които бих могла да изброя. Но все пак... (side note: не ме бива да тагвам хора, а и не знам кой го е правил вече, така че всеки, който има желание, може да се чувства отбелязан.)

⋆ интернет
Ако не друго, поне знам със сигурност, че това е основната причина да отлагам... абсолютно всичко. Ще се започне със социалните мрежи - да вляза във фейсбук, да прочета хиляда случайни статии, които ми попаднат там, да проверя новите постове на блогърите, които следя, както и новите песни и клипчета в youtube, да прекарам редовния половин час в пинтерест/тъмблр. А когато желанието ми да приключа с някоя задача (като например да пиша домашни или да уча) падне под нулата, стигам до безсмислени киузове в бъзфийд, stalk-ване на хора в туитър и аск.фм, гугълване на всевъзможни въпроси и часове, прекарани в уикипедия след това, и т.н., и т.н... след което се чудя кога пак е станало 3 през нощта.

basically, me in a picture
⋆ училище
Това звучи много нелогично, след като вече споменах интернет, но е факт, че училището заема доста голяма част от ежедневието ми. Понякога стоя до 3 не толкова за да си правя бъзфийд куизовете, колкото за да уча за някое контролно или изпитване. Това е и една от причините да съм в читателски застой в момента, както и да не съм толкова активна тук напоследък. Все си мисля как следващият пост ще ми отнеме минимум 3 часа и самата идея някак си ме отказва от това, като взема предвид колко много други неща имам да върша... Но засега донякъде успявам да балансирам нещата, за което много се радвам (макар че чета много малко, и то стихосбирки.)

⋆ социален живот и странични занимания
Излизането с приятели също отлага както ученето, така и другите неща, с които искам да се занимавам. Но пък това ми е едно от най-приятните неща за правене, а и не го правя кой знае колко често, така че то ми е най-малко проблематично. Тук попадат също и нещата, с които се занимавам извън училище, като сбирките и акциите на БМЧК и ходенето на английски (може да отбележите, че в случая отлагам важни неща в името на други важни неща, което все пак ми носи точки. Нали?)


⋆ хобита
Тук попадат четенето на книги, гледането на филми и сериали, diy stuff, писането, блогът и всичко останало, с което обичам да се занимавам, когато имам свободно време. Заради тези неща най-вече отлагам сън, но много често и учене. Имало е случаи, когато съм седяла по цели дни и нощи, за да завърша книга или за да гледам сериал (e.g. сезон на oitnb/htgawm за два дни; стоене до 4 часа заради "Вината в нашите звезди" или "Не пускай ножа", etc.) Нещата, които обичам да правя, са изключително важни за мен, и много често съм готова да зарежа всичките си задължения заради тях... поне за малко, де. Докато съвестта не започне да ме гризе.

⋆ за финал ще споделя склонността на Криси към безцелно седене и мислене за живота. При мен обаче се случва, когато много време съм правила едно и също нещо и имам нужда от малко почивка (имам навика и да заспивам в такова положение, но това си е друга история.) Също така съм супер неорганизирана и много често се мотая излишно. Така че ако някога се уговорим да се видим, чувствайте се свободни да дойдете с 10 минути по-късно, аз сигурно още няма да съм там... но времето е илюзия, нали знаете.

И така, мисля, че това са основните неща, заради които отлагам не само четенето на книги, но и всичко останало. Беше наистина интересно да изредя всички неща, с които общо взето се занимавам... но не е като да не съм знаела, че все пак съм изключително добра в отлагането на задължения. Освен това трябва да отбележа, че отлагам този пост от близо четири месеца, така че, Лин, май тук печеля. 😄


четвъртък, 9 февруари 2017 г.

до всички ненаписани от мен поеми

съжалявам,
че понякога
вместо със думи
аз ви пиша
с тишина;
но не мога
да поместя мислите си
в изречения,
щом напират
да напуснат тялото ми
като вадички, течащи от очите ми
и вливащи се
във едно безкрайно нищо.

тишина -
това е най-болезненият стих,
който ще чета сама на себе си,
преди
шумът да ме напусне
и да се разтвори в атмосферата.

ако достигне тебе -
прегърни го,
боядисай го в любимия си цвят,
излей го върху листа с думи,
дори и да не можеш да ги подредиш.
свири, танцувай и изпей
поемите, които не написах;
използвай ги
да счупиш тишината
на замръзналия свят навън,
пречупващ ни със своята статичност.
превърни се в шум
и заразявай другите,
за да ги излекуваш
от безвременното отчуждаване.
това е -
антидот на тишината,
който да събира хората
със мислите им
и едни със други...

не се отчайвайте, поеми;
знам,
че някой друг все пак ще ви напише,
за да освободите най-накрая някого
от собствения му затвор
на несподеляне.
но на мен сега ми трябва тишина,
с която да се чувствам лека, чиста,
с която да повярвам във шума;
да се събудя

и да се пречистя.

вторник, 31 януари 2017 г.

януари

януари
се опитва да разделя хората.
затрупва в снегове
душите им;
обвива с ледове
сърцата им
и прави от очите им снежинки,
а от ръцете - ледени висулки,
от чийто допир става още по-студено.

прогнозата днес:
стопля се.
навън е вече четири градуса,
но вътре в нас все още е под нулата.
(още за-мръзваме
още за-винаги)

януари не знае обаче,
че под дълбокия сняг във душите ни
е затрупал
семената любов,
които крием от толкова дълго,
боящи се техният пламък
да не ни изгори.
а когато ледът се топи
и оставя след себе си тънки вадички
на носталгия по подсигурената болка;
с тях потичат и нашите сълзи
на облекчение
и глуха тъга
по несигурното.

а аз стоя тук,
сред разтопения лед
и усещам как семето в мене покълва
и отново ми дава надежда,
че все пак мога
да превъзмогна зимата.
защото тази януарска любов -
събирателно на всички
предишни влюбвания,
е достатъчна да преживея
дори най-големия студ.

понеделник, 30 януари 2017 г.

movie monday: midnight in paris


Може би нямаше да открия новия си любим филм, ако не беше постът на Лияна с вдъхновяващи филми и книги, на който попаднах преди няколко седмици. Тъй като списъкът включваше няколко заглавия, които имат много специално място в сърцето ми, реших да дам шанс и на едно от онези, до които все още не се бях докосвала - а именно "Полунощ в Париж".

Филмът разкрива историята на Гил - успешен холивудски сценарист, стремящ се да стане писател, въпреки че среща трудности при написването на първия си роман. Той и годеницата му Инез отиват в Париж заедно с нейните родители, които са на бизнес пътуване. Гил се влюбва в града и иска да се премести там заедно с Инез, щом се оженят. Тя обаче не споделя желанието му, нито пък идеята, че двайсетте години на миналия век са били "златната ера" и че тогава градът е бил най-красив и пленителен. Но, разхождайки се по парижките улици малко преди полунощ, Гил намира път към най-съкровената си мечта - копнежа по миналото, като се пренася в 20-те. Там той се среща с Фицджералд, Хемингуей, Пикасо, Дали, Елиът, както и с една прекрасна млада жена... с чиято помощ малко по малко Гил започва да преоткрива себе си и да вижда по-ясно какво иска и какво е истински важно за него.

Още първите няколко кадъра от филма обещават едно незабравимо преживяване в най-романтичния град на света - аз лично се развълнувах още като видях Айфеловата кула, красивите сгради, светлите улици, хората... и всичко това на фона на приятната музика само в първите 2-3 минути от филма. Сюжетът ми хареса изключително много - не се съсредоточава само върху връзката на Гил и годеницата му, както обещава в началото. Вместо това се набляга върху себеопознаването на главния герой, върху пътя му към мечтите, които толкова дълго е отлагал, за да бленува по непреживяното. Иронията във филма е, че Гил стига до това заключение чак след като прекарва известно време именно в това мечтано минало. Тези сцени от филма бяха може би най-вълнуващи за мен - не съм се интересувала много от 20-те години на миналия век, но историята определено прикова вниманието ми към тях и ме зарази с усещането от изключителната им атмосфера. За това допринесоха и срещите на Гил с бележити писатели, поети, художници и режисьори от тогавашното време. За мен особено интересни като персонажи бяха Скот и Зелда Фицджералд, както и Ърнест Хемингуей, а сцената със Салвадор Дали дори успя да ме разсмее. Беше истински вълнуващо да се погледне върху историите на тези личности и тяхното време от гледната точка на нашето настояще - именно това е едно от нещата, които най-много ми харесаха и с които наистина ще запомня филма.

I believe that love that is true and real creates a respite from death. All cowardice comes from not loving, or not loving well, which is the same thing.
Ernest Hemingway

Искаше ми се повече да се наблегне и на техните истории - смятам, че това би направило филма още по-интересен, но предвид неговата продължителност в действителност беше по-добре да се отдели най-много внимание на младата жена, с която Гил се среща. Адриана е красива, чаровна и интригуваща - не е изненадващо, че героят се увлича по нея. В сравнение с Инез в настоящето, която все повече се отдалечава от Гил, Адриана изглежда много по-привлекателна и близка до него - а и все пак тя е неизменна част от "златната ера" в неговите очи. Но с времето Гил осъзнава, че тази златна ера не е една и съща за хората от различните епохи. Всеки започва да копнее по миналото, когато губи надежда в собственото си настояще. Всеки донякъде счита времето си за скучно, защото е твърде познато. Поради тази причина много хора, подобно на Гил, смятат, че са родени в грешното време - но щяха ли да са на същото мнение, ако в действителност бяха родени във времето, по което бленуват? В "Полунощ в Париж" Уди Алън поставя акцент върху копнежа по едно непреживяно минало като начин да избягаш от настоящия си живот, като извинение да не преследваш мечтите си - а с това кара и нас, зрителите, да се замислим дали наистина сме щастливи от живота, който водим. Постепенно Гил също осъзнава това и започва да променя настоящето си така, че и там да се чувства щастлив и да се стреми към едно по-добро за него бъдеще. А това довежда до прекрасния финал на филма, за който не искам да издавам нищо, но въпреки това мога да кажа, че е един невероятен завършек на една още по-невероятна история.


The artist's job is not to succumb to despair, but to find an antidote for the emptiness of existence.
 Gertrude Stein

И не на последно място ще отбележа колко много ме вдъхнови този филм. Макар и изключително много да се впечатлих от сцените, в които Гил се пренасяше в 20-те години и се срещаше с всички онези интригуващи личности, истински се вдъхнових по-скоро от разходките му по парижките улици; от момента, когато си купува грамофонната плоча на Коул Портър или книгата на Адриана, която една парижанка му превежда; от всички сцени, в които на фона на музиката от прекрасния саундтрак имах възможността мислено да се разходя из този приказен град заедно с Гил и да се изгубя в него за час и половина - било то в настоящето, или през 20-те. И все пак това не е достатъчно да изразя колко вдъхновяващ и красив е този филм - той просто трябва да се изгледа. Затова го препоръчвам на всеки, който иска да избяга от собственото си настояще за малко, да се вдъхнови, да се пренесе в града на влюбените и да се влюби в него - а след това да се върне тук, в реалността, и да направи живота си истински красив, значим и запомнящ се, като заживее в собствената си златна ера.

source of the pictures: tumblr & imdb

петък, 27 януари 2017 г.

среднощно #3

Обичам да седя под душа. Не просто да стоя, а да седя. Върху студените плочки на банята, с ръце около коленете, без да усещам нищо друго освен водата. Някои хора се успокояват с хапчета, други пият чай, трети спортуват, а аз просто си седя под душа. И не мисля. Сега - знам, че повечето хора мислят по-добре под душа, но аз отивам там с напълно различна цел. Правя го, защото обичам да усещам заглушаващите удари на капките върху главата ми, надолу по косата и тялото, а след това до мен върху плочките. Те са достатъчно силни, за да притъпят мислите ми, да ги забавят, да ме спрат от това да се удавя напълно в тях. Защото понякога наистина имам нужда да не ги чувам. И да се давя в капки вместо това. Всъщност "давя се" може би не е точната дума, защото в този момент тъкмо водата ме кара да се чувствам най-сигурна. Водата, която ме прегръща, слива се със сълзите ми, отмива ги и ме уверява, че в чувствата ми няма нищо лошо и нередно, че невинаги ще се чувствам по този начин. Че всичко ще бъде наред и че не е нужно надеждата за това да си остава в бъдещето. Водата, която отмива слоевете несигурност, с които съм се покрила; петънцата страх, разпръснати по цялото ми тяло; бактериите на себеомразата, които са изградили микроскопичните си домове по кожата ми. Освобождава ме от цялата задушаваща мръсотия по мен и вътре в мен. Кара ме да се чувствам отново чиста. Отново в безопасност. Отново жива и изпълнена с надежда, че всичко ще се оправи. Водата, която ми казва: "Имаш право да се чувстваш така. Но не можеш вечно да стоиш на пода на банята, затова стани сега. Измий се. Облечи си чисти дрехи. Погледни се в огледалото и си кажи, че се обичаш, дори да е през сълзи. А след това си легни с мисълта, че утрешният ден ще е по-добър, и ще видиш, че ще бъде така."
Винаги когато се изправям, се чувствам странно. Сякаш за миг съм се пренесла в друго измерение и съм разочарована и объркана да разбера, че съм се върнала обратно. Сякаш бавно изплувам от спокоен сън, за да преоткрия реалността. Оставям сигурността, която водата ми предлага, когато изключва мислите ми. Но заедно с нея оставям и несигурността, страха, притеснението, ината, объркването, тревогите... всичко отива в канала, а аз правя, каквото ми каза водата, и си лягам чиста. Мисля си как следващият ден ще е е по-добър, но това не значи, че съм се избавила от нещата, които пратих в канала. Знам, че те ще се върнат при мен, но знам и че тогава ще съм една идея по-силна. По-сигурна и по-уверена. По-чиста.
Понякога наистина имам нужда от дни за седене под душа. Може би точно заради тази чистота и сигурност, която ми дават те. Може би защото ми позволяват да изхвърля цялата мръсотия от себе си и да започна новия ден начисто. Но най-вече ми трябват, за да стигна до балансната точка. За да се уча, да вървя напред и да обичам себе си все повече и повече. Да си позволявам да усещам всичко, което минава през мен. Да решавам проблемите си и да преодолявам всички трудности. Да вземам решенията, които са правилни за мен. Да съм щастлива.
Знам, че утре ще е по-добър ден. Ние ще го направим такъв заедно. Всичко това ще мине и после пак ще сме добре, а след това отново ще имаме ден за седене под душа... и това е нормално. Защото те ни трябват, за да знаем, че в действителност можем да постигнем всичко. Дори понякога да имаме нужда да се оставим на течението.