неделя, 29 май 2016 г.

"И всичко стана луна" от Георги Господинов


От известно време книга не ме е докосвала по начина, по който сборникът с разкази "И всичко стана луна" успя да го направи. Към края на почти всеки разказ се налагаше да спра, за да осмисля какво точно съм прочела и защо ми е повлияло по този начин. В някои случаи стигах до отговор, а в други просто приемах, че това е всеизвестната способност на Георги Господинов да представя света в една малко по-различна светлина, да го разнищва и да показва малките и простички неща от ежедневието, които всъщност са най-красиви и значими. Да оставя у читателя онова топло чувство, от което те побиват тръпки, а пък очите ти се насълзяват. И нещата сякаш придобиват малко повече смисъл...

Едва видимо клюмване на главата, скръбна извивка на шията - поза на човек, когото напускат с всяка изминала секунда. И скръбта на напуснатия растеше със същата скорост, сантиметър по сантиметър и секунда след секунда. Сякаш не смее да се натъжи рязко, да вдигне шлюза на тъгата си, да пусне реките на плача, за да не оскърби от своя страна отиващото си. Или да не усили бягството му.

Всеки разказ е прекрасен по свой си начин, всеки има своето значимо място в сборника и съдържа голяма доза истина, представена невероятно красиво - неведнъж се връщах, за да си препрочитам някои изречения. Фаворитът ми безспорно е "Старецът и морето" - доста отдавна не бях плакала на книга, какво остава пък за разказ, толкова много. Определено най-сърцераздирателният разказ в сборника, тъжен по онзи красив начин, който ще ме кара да си го чета отново от време на време. Голямо впечатление ми направи и едноименният "И всичко стана луна", който със сигурност се нарежда и сред любимите ми разкази изобщо - прекрасни идея, история, стил, въобще всичко, което бих потърсила в един разказ. Историята за сирачето, което си търси баща, в "Обащиняване", както и тази за малко по-различната "Дъщеря", чийто баща е болен, също са изключително разтърсващи и ме оставиха без думи (което е и причината да не мога да ги опиша добре - те трябва просто да се прочетат.) Последната сватба на селяните от "Ритуалът", чаканата 40 години среща в "Пред хотел "България", планирането на едно самоубийство в един не-толкова-обикновен ден в "Do Not Disturb" - все докосващи истории, след които ми трябваше известно време, за да си събера мислите. Истории, които ще ви разчувстват и ще ви накарат да се замислите за това, което е важно, което носи смисъл в живота ви. За разминаването в "О, Хенри!", което съдържа в себе си повече любов, отколкото всяка среща. За живота и смъртта във "Фотография" и въпросът от коя страна на обектива се намираме всъщност. За обреченото търсене в "Да търсиш Карла в Лисабон", за ненамирането и осъзнаването въпреки всичко. За онези "8 минути и 19 секунди", с които разполагаме, след като Слънцето спре, за последните минути живот. За "Лицата от последните дни" преди края - за всички уморени, незабелязани, наблюдавани, пясъчни... За хората. За света около нас. За малките неща и посланията, които ни носят. За щастието, сервирано с голяма доза страдание. За нас.

Препоръчвам сборника на всеки, който търси нещо истинско. Вярно, може би някои разкази няма да ви "проговорят", но други ще ви докоснат и разчувстват изключително много. Аз поне знам със сигурност, че неведнъж ще се връщам към написаното от Георги Господинов, когато ми трябва мъничко смисъл. Преди всичко да стане луна.

Знаеш ли от каква материя е направен Космосът? Направен е от самота. Това е материята. А самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си. ... Някога самотата беше по-концентрирана и по-малка, можеше да си я опитомяваш, да я галиш като котка. Сега вече не мога да се оправям с космическите размери.