вторник, 1 декември 2015 г.

пъзели


Споменът за теб
висеше на стената ми,
нереален, мъртъв и студен.
Протегнах се да те докосна
през хартията,
но осъзнах, че този допир
е поредната заблуда.
Опитах да се върна там, където
сърцето ми не беше на парчета.
Надявах се, отваряйки очи,
да съм до теб отново.
Но през сълзи виждах само
нашите отминали усмивки
върху снимката.
Не успях да върна щастието.
Полетях закратко,
после се разпаднах -
теб те нямаше.
А аз останах,
гледайки обърканите си парчета
като дефектен пъзел, който никога
не може да се нареди.
В мен всичко беше счупено, разбъркано.
Дори изгубих някои от частичките
и не успях да полетя отново.

Сега, събирайки парчетата,
аз късам спомена за теб
и гледам образа,
разпадащ се в ръцете ми.
Това си ти. Далечна, недействителна
илюзия,
заминала си с липсващата част от мен.
Аз трябва да забравя този миг -
заблудата, красивата усмивка,
безкрайностите, във които вярвах
и смисъла в разбитите парчета.
Сега крещя на мъртвото ти "аз",
защото твоето лице на снимката
за мен е вече непознато и далечно.
А миналото е унищожено.
Така не чувам глупавия глас,
напомнящ ми, че спомените в мене
са истински,
дори когато снимката
е мъртва.

Парчетата ти вече са зад мене,
разкъсаната снимка е забравена.
Сега пред мен е само моят хаос.
Преди ти беше тук
и ми помагаше да подредя картината,
но аз отдавна знаех - моят пъзел
бе твърде непосилен и за теб.
Отново съм сама.
Редя парчетата на своите "сега" и "утре",
а миналото ми е вече в кошчето.
Защото споменът за теб и мен е пъзел, който
отказвам вече да редя.

Иленд