неделя, 15 ноември 2015 г.

вечности


Нашите "сега" оставиха
едно "завинаги" след теб
безкрайно.
Обещаваше ми вечност
толкова красива, че повярвах
в думата "завинаги", 
защото ти ме уверяваше,
че съществува.
И беше вярно - 
"винаги" го имаше,
ала за твърде кратко може би.
Но после вечността приключи
и се събудихме от сън горчиво-сладък.
 А стъпките ти, все по-тихи и далечни,
отекваха в душата ми,
където пазех нашите "сега"
и ги обезсмъртявах,
за да може да останат вечни
дори когато обещаното "завинаги"
си тръгне.
А то си тръгна с теб
и с всички обещания.
Останаха ми само спомени,
безкрайни и отминали.
Но ти не искаше да ги запазиш.
Ти искаше да си отидат,
за да ги забравим
и да продължим
към други вечности.
А аз изгубих вяра
в думата "завинаги"
и затова запазих нашите "сега".
Сега наричам ги
забравените вечности,
които винаги ще помня,
докато "винаги" не си отиде пак
и не остави вечността ни в миналото.
Вече за последно може би.

Иленд

не съм писала от половин година...